I just miss you.

Случвало ли ви се е някога някой да ви липсва толкова много, че да стоите с часове и да мислите само и единствено за него? Естествено, че ви се е случвало. На всекиго се е случвало..даже по няколко пъти..Е, на мен ми се случи днес са милионен път. Замислих се защо трябва хората да си отиват? Защо не може просто всички да сме щастливи, да не трябва да губим любимите си хора, да страдаме? Няма ли да е много по-лесно, ако всички сме щастливи? Явно не. Явно онази сила, която е там горе, която аз не обичам да наричам Бог, просто не иска да ни е лесно, иска да ни тормози, да ни подлага на изпитания ежедневно. Аз искам просто да тегля майната на този, заради когото се случва това, заради когото изгубих човека, с когото съм израснала и съм прекарала половината от съзнателния си живот. Толкова е нечестно...заради нелепата грешка на един непохватен и невнимателен шофьор едно 16-годишно момиче да си отиде...да загубим приятелка, роднина, дъщеря..Защо трябва да ни се причинява това нещо? Да, това беше. Майната му на всичко.

Well..shit.

Току що гледах The last song за пореден път. Винаги ми действа ужасно тежко този филм, нямам идея защо, просто..така.. Винаги ме кара да си мисля за хората, които съм загубила, винаги ме кара да мисля за майка си..Кара ме да мисля за това как никога не успях да се сбогувам с нея, кара ме да мисля за хората, които губят близките си толкова рано, не е ли ужасно нечестно? Писала съм и преди на подобна тема, но някак си не е било толкова...лично и искрено..Рядко съм толкова откровена, но тук винаги мога да съм толкова по-честна и да съм себе си, просто защото знам, че ще го прочетат изключително малко хора, които ме познават, това е някак си толкова успокояващо. Отклонявам се както винаги...исках да кажа колко е ш*бано всичко, как губим най-близките си, а не успяваме да се сбогуваме с тях, толкова е несправедливо. Толкова е несправедливо едно 7-годишно детенце да остане без майка си и да е толкова неосъзнато, че дори да не може да и каже "Сбогом". Несправедливо е родител да загуби детето си, това е може би най-големият кошмар на всеки един човек. Искам някой по дяволите да ми обясни защо? А после хората ме питат защо не вярвам в така любимия на всички Бог, ами как се очаква да вярвам след като ни кара да страдаме? Мисля си толкова неща, но те са толкова еднакви, че просто няма смисъл да ги пиша. Последното, което искам да кажа е...в момента гледайки навън звездите *все пак е 1 през нощта...* се сещам за един от най-любимите си цитати, който просто трябваше да споделя: "the stars in the night, they lend me their light, to bring me closer to heaven with you". Това беше постчето ми, доста е кратко и объркано, но просто почувствах нуждата да го напиша. :)

Деградация.

Така..искам някой да ми обясни КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СЕ СЛУЧВА с поколението ни? Защо 14-15 годишни лайна са перманентно надрусани, защо първият им път е бил, когато са били на ъ...13? Защо не знаят кои са Левски и Ботев, но знаят кой са Азис и Николета Лозанова, да де за Николета Лозанова ми е ясно, все пак тя е идол на всички момиченца, което по мое мнение е абсолютно ъ...грешно. К'ва е тая деградация к'во е т'ва нещо, как може 10-годишно лапе да псува 10 пъти повече от мен, която съм на почти 18?!?! Сериозно хора, какво се случва с поколението ни? Това ли е бъдещето на България? Това ли са хората, които след години ще ни управляват? Ако е така, да аз определено не искам да стоя в България, а да отида в чужбина, защото ако сегашните управляващи са зле, представете си тези гомна, когато станат управляващи какво ще се случи...дори не ми се мисли, наистина. Сериозно започвам да се притеснявам за бъдещето ни. Нима това са последователките на Николета Лозанова и футболни фенчета, които са по-женствени от половината момичета, които познавам? Ако някой от героите ни можеше да види какво е младото поколение в момента щеше да се обърне в гроба и да съжалява, че изобщо е жертвал живота си заради нас. Наистина не мога да осъзная какво се случва, за жалост няма и какво да се направи. Не мога да си обясня защо е всичко това, липса на възпитание, жажда за внимание, избиване на комплекси...нямам идея.. ОСЪЗНАЙТЕ СЕ, ШИБАНИ ЛАПЕНЦА ТАКИВА!!! >_< А и последно, това, че гаджето ти е зарязало не значи, че животът ти е свършил и, че си преживял възможно на този свят, баси...Първо осъзнайте малко какво е това живот и трудности и тогава ми говорете колко с атрудни животите ви, в които основните проблеми са: "Тати не иска да ми купи таблееет", "С този ли да се наеба или с другия" и подобни. Знам, че и на вас не ви е лесно да сте толкова тъпи, ама..поне се опитайте малко. \\//

Because..fuck you, that's why

Някога чувствали ли сте така сякаш всичко и всички ви изнервят, ядосани сте на целия свят, но почти винаги си има конкретна причина..защо ли питам..всеки има тези моменти. И какво правим в такива моменти? Беснеем, крещим, изкарваме си го на някого/нещо? Повечето от вас най-вероятно правят точно това. Но има и една част като мен, които просто го държат в себе си и мълчат, борят се със себе си, опитвайки да се преборят, но не можеш да се бориш със себе си, нали знаете, т.е. никога няма да победиш, защото това вътрешно дразнещо "аз" винаги ще е по-силно от теб и те познава по-добре от теб самия. В този момент се опитвате да разберете какво ви изнервя, онова малко бръмбарче бърникащо в мозъка ви и каращо ви да полудявате. Търсите отговори, но дали някога ги намирате? Не мисля, поне аз не успявам. След това разбирам колко много неща има, които да ме ядосват и побъркват и не мога да си избера нито едно, защото са ъъ...не мога да намеря думата, за това ще кажа просто от ш*бано по-ш*бано. И какво правим всички като стигнем до тази задънена улица? Нищо. Отказваме се, продължаваме жалкото си съществуване. Защото сме едни страхливци, страхуваме се да се изправим срещу страховете си, слабостите си и всичко, което ни мъчи и тормози. Изписах цял куп глупости, а дори не зная и все още не знам какво искам да кажа, просто изпитах нужда да го кажа. И да, благодаря за вниманието, майната ви. :)