Well..shit.

Току що гледах The last song за пореден път. Винаги ми действа ужасно тежко този филм, нямам идея защо, просто..така.. Винаги ме кара да си мисля за хората, които съм загубила, винаги ме кара да мисля за майка си..Кара ме да мисля за това как никога не успях да се сбогувам с нея, кара ме да мисля за хората, които губят близките си толкова рано, не е ли ужасно нечестно? Писала съм и преди на подобна тема, но някак си не е било толкова...лично и искрено..Рядко съм толкова откровена, но тук винаги мога да съм толкова по-честна и да съм себе си, просто защото знам, че ще го прочетат изключително малко хора, които ме познават, това е някак си толкова успокояващо. Отклонявам се както винаги...исках да кажа колко е ш*бано всичко, как губим най-близките си, а не успяваме да се сбогуваме с тях, толкова е несправедливо. Толкова е несправедливо едно 7-годишно детенце да остане без майка си и да е толкова неосъзнато, че дори да не може да и каже "Сбогом". Несправедливо е родител да загуби детето си, това е може би най-големият кошмар на всеки един човек. Искам някой по дяволите да ми обясни защо? А после хората ме питат защо не вярвам в така любимия на всички Бог, ами как се очаква да вярвам след като ни кара да страдаме? Мисля си толкова неща, но те са толкова еднакви, че просто няма смисъл да ги пиша. Последното, което искам да кажа е...в момента гледайки навън звездите *все пак е 1 през нощта...* се сещам за един от най-любимите си цитати, който просто трябваше да споделя: "the stars in the night, they lend me their light, to bring me closer to heaven with you". Това беше постчето ми, доста е кратко и объркано, но просто почувствах нуждата да го напиша. :)