Are there windows in heaven?

Току що, играейки си глупава игричка на телефона, слушах една песен, която от няколко дни ми е непрестанно в главата и някак си ме озари някаква такава идея, че трябва да попиша малко за това. Въпросната песен се казва "Windows in heaven". И точно за това ще говоря днес...дали има прозорци в рая? Дали могат всички хора, които сме загубили да ни видят отгоре? Дали, ако можеха все пак да ни видят биха се гордяли с нас? Не сте ли се замисляли, че хората там са нашите ангели пазители, че ни покровителстват непрестанно и винаги гледат надолу към нас и се грижат да сме добре и се грижат да преминем през всяко едно изпитание, което животът ни дава... Предполагам, че звучи глупаво, детско и наивно, но мисля, че понякога всички имаме нужда да се замислим, че може би наистина в рая има прозорци, че нашите любими хора са там и ни гледат и ни се радват. По този начин всичко би било по-лесно за разбиране, приемане..и просто свикване с мисълта, че този човек го няма...по-добре е да вярваме, че този човек духом е с нас навсякъде и ни помага. Да..това беше от мен..кратичко, но беше доста изведнъж написано и реших, че ако не го напиша сега, ще го забравя да утре :D "If you could see me now, would you be pleased and proud? I'm doing fine but sometimes I cry, when I see your face. Are there windows in heaven?"

'Cause I know there's someone, somewhere

Ами...днешната ми тема е нещо, за което абсолютно всички пишат, говорят и т.н. А именно - младите хора, заминаващи в чужбина. Тъжно, но факт. Но аз ще го погледна от една по-различна точка, от точката на човек, на когото му предстои да направи тази голяма крачка в живота си. Ако трябва да съм честна ми писна всички да повтарят как всички едва ли не се отричаме от страната си, ами не. Има хора, които искаме просто да получим добро образование и да се върнем в страната си, да променим нещо. Но..не в тази посока исках да е поста ми... Исках да поговоря малко за всички онези хора, които са тук и чакат с нетърпение своите любими хора да се приберат...с нетърпение стоят на летището и просто искат да прегърнат своето дете, приятел, брат, сестра...когото не са виждали с месеци...защо никой никога не мисли за това. Винаги, когато стане дума за хора, живеещи в чужбина никой не осъзнава колко им е трудно на тях, колко е трудно да оставиш близките си, колко е трудно да не ги виждаш за половин година и след това да ги оставиш до след следващите няколко месеца. Винаги всички плюят заминаващите, но никой не им влиза в положение, не влиза и в положение на близките им, за които не е особено лесно да оставят един от любимите си хора да замине на хиляди километри от тях. Да...цялата ми цел беше, че трябва винаги да гледаме нещата от 2 различни гледни точки, а не само от тази, в която ги критикуваме и, че трябва да се замислим, че е страшно трудно да изоставиш всичките си близки, за да преследваш мечтите си. За финал искам да напиша нещо, което просто..вързва ми се с темата "We might be apart but I hope you always know, you'll be wïth me wherever I go" ;3

Have faith in me

Ами..пак е 00:00 часа и аз пак получих рандъм вдъхновение да понапиша някоя друга глупост Тазвечершните ми размисли и страсти са на тема вяра, но не...не вярата в Бог и такива други същества, а на вярата в хората. Някой някога замислял ли се е колко важно е да вярваме в хората? Колко е важно да показваме на някого и да му повтаряме колко вярваме в него? Че това нещо може дори да спаси човешки живот? Сигурна съм, че не сте. Това е нещо, за което никой никога не се сеща. Понякога не трябва да забравяме колко неуверени и слаби същества сме хората понякога..и в такива моменти имаме нужда някой да ни каже простото "Аз вярвам в теб!" ще се изненадате колко може да помогне това просто изречение, състоящо се от 4 думички. Можете да преобърнете живота на човек само казвайки му, че вярвате в него, така вие му давате надежда, помагате му да повярва в себе си...наистина съм сигурна, че нямате идея колко може да полезно това понякога. Друго нещо, над което се замислих е колко сме загубили вярата си в хората, писах 2 поста по-надолу по същата тема, но сега ще дам друг поглед над нещата. Защо не може нещата да са по-прости? Защо не можем просто да повярваме в някого и да знаем, че този някой няма да ни разочарова? Наречете ме наивна, но според мен трябва да е така. Трябва да спрем да се страхуваме да повярваме в/на някого, защото така можем да спасим и себе си и човекът отсреща. Хората имат нужда да се вярва в тях. :)

Fear

Страх. Толкова проста думичка с толкова много значение в нея...понякога се изненадвам как една проста 5-буквена дума може да значи толкова много..и може да ни плаши толкова много. Днешната ми тема на размисъл е именно така познатият на всички ни страх или по-точно..всички видове страхове. Има много видове страх - от насекоми, животни, височини, тесни пространства, вода и още хиляяяяди неща. Но в главата ми от известно време се върти един по-различен страх. Страхът да бъдем себе си. Едва ли има човек на тази планета, който не изпитва този страх. Всеки един от нас се страхува от това, някои се страхуват, защото показвайки истинската си същност хората ще разберат колко празни всъщност са те. Има и други...хората като мен..хората, които се страхуват да свалят "маската" пред останалите, защото ги е страх, че ще бъдат наранени и предадени за пореден път, защото хората са гъзове. Тъжно е в какво сме се превърнали, тъжно е, че ни е страх да се доверяваме на хората около нас и ни е страх да покажем истинската си същност. Тъжно е, че има хора, чиято цел е просто да ни използват и да ни наранят...Жалко е, че сме се превърнали в егоистични себични същества. Още по-жалко е, че понякога се страхуваме и срамуваме от самите себе си.

За онези хора...

Сега препрочитам постовете си (поне тези, които не изтрих xD) и видях, че винаги всичко в този блог е супер негативно, което не ми приляга много, защото се смятам за доста голям оптимист. Така че..този пост, ще е ебаси позитивния! ^^ Реших за първи път да не хейтя хората, да не гледам само това колко са смотани всички, а да поговоря и за малкото останали, които са стойностни и си заслужават да си жертваш живота за тях, буквално. Да започна с вдъхновението си...понякога разговорите с много близък човек могат да ти помогнат да се осъзнаеш и да се замислиш и да повярваш в хората отново, след като си загубил вярата си около 100 пъти, все се намира някой, който да ти я върне. :] Както винаги правя милиони лирически отклонения...ще карам по същество. Винаги всички търсят лошото и негативното у всеки, никога не гледаме от хубавата и позитивна страна на нещата и това е жалко, всички сме се превърнали в едни огромни песимисти. Аз пък ще кажа, че във всеки може да се намери добро, дори и в най-лошите или глупави така да кажем, както ми каза една приятелка вчера: "под всичкият този грим и простотия се крие един наранен човек" накара ме да се замисля, че наистина е така, винаги трябва да търсим доброто във всички. За жалост малко хора го правим, дори и аз, въпреки че твърдя, че мога да намеря добро във всеки, понякога просто се поглъщам от заобикалящия ме песимизъм и забравям за това нещо и е страшно жалко. Но! Има хора, които наистина са добри и го показват, хора които винаги ти помагат, хора които вярват в хубавите неща и са досущ такива наивни оптимистчета като мен...ето такива хора ми пълнят душата, ето това са хората, които ще променят света някой ден и ето това са хората, които трябва да са на чело на страната ни, а не бивш охранител на Тодор Живков или пък мутри. Ами...както винаги смятах да пиша за едно, отплеснах се и започнах да пиша съвсем различно, но съм си такава, deal with it xD Последното, което искам да кажа е: Вярвайте в доброто мамка му, защото независимо от това какъв изглежда даден човек, този човек може да се превърне в най-близкият за вас човек. Хората, които най-малко очакваме се превръщат в най-голяма част от живота ни. :) Добре де, има и още едно последно...искам да спомена, че с достатъчно търсене винаги ще намерим точните хора, естествено трябва да минем през хиляди разочарования, но пък най-прекрасните хора винаги остават тук...и ще дам личен пример със себе си...за своите само 18 години живот смея да кажа, че съм успяла да си събера няколко човека, които мога да нарека хора, за които си заслужава да се хвърлиш пред куршум. Ами..да това е...страшно рандъм ми дойде вдъхновението за този пост, но реших, че трябва да го напиша. ^^

I just miss you.

Случвало ли ви се е някога някой да ви липсва толкова много, че да стоите с часове и да мислите само и единствено за него? Естествено, че ви се е случвало. На всекиго се е случвало..даже по няколко пъти..Е, на мен ми се случи днес са милионен път. Замислих се защо трябва хората да си отиват? Защо не може просто всички да сме щастливи, да не трябва да губим любимите си хора, да страдаме? Няма ли да е много по-лесно, ако всички сме щастливи? Явно не. Явно онази сила, която е там горе, която аз не обичам да наричам Бог, просто не иска да ни е лесно, иска да ни тормози, да ни подлага на изпитания ежедневно. Аз искам просто да тегля майната на този, заради когото се случва това, заради когото изгубих човека, с когото съм израснала и съм прекарала половината от съзнателния си живот. Толкова е нечестно...заради нелепата грешка на един непохватен и невнимателен шофьор едно 16-годишно момиче да си отиде...да загубим приятелка, роднина, дъщеря..Защо трябва да ни се причинява това нещо? Да, това беше. Майната му на всичко.

Well..shit.

Току що гледах The last song за пореден път. Винаги ми действа ужасно тежко този филм, нямам идея защо, просто..така.. Винаги ме кара да си мисля за хората, които съм загубила, винаги ме кара да мисля за майка си..Кара ме да мисля за това как никога не успях да се сбогувам с нея, кара ме да мисля за хората, които губят близките си толкова рано, не е ли ужасно нечестно? Писала съм и преди на подобна тема, но някак си не е било толкова...лично и искрено..Рядко съм толкова откровена, но тук винаги мога да съм толкова по-честна и да съм себе си, просто защото знам, че ще го прочетат изключително малко хора, които ме познават, това е някак си толкова успокояващо. Отклонявам се както винаги...исках да кажа колко е ш*бано всичко, как губим най-близките си, а не успяваме да се сбогуваме с тях, толкова е несправедливо. Толкова е несправедливо едно 7-годишно детенце да остане без майка си и да е толкова неосъзнато, че дори да не може да и каже "Сбогом". Несправедливо е родител да загуби детето си, това е може би най-големият кошмар на всеки един човек. Искам някой по дяволите да ми обясни защо? А после хората ме питат защо не вярвам в така любимия на всички Бог, ами как се очаква да вярвам след като ни кара да страдаме? Мисля си толкова неща, но те са толкова еднакви, че просто няма смисъл да ги пиша. Последното, което искам да кажа е...в момента гледайки навън звездите *все пак е 1 през нощта...* се сещам за един от най-любимите си цитати, който просто трябваше да споделя: "the stars in the night, they lend me their light, to bring me closer to heaven with you". Това беше постчето ми, доста е кратко и объркано, но просто почувствах нуждата да го напиша. :)